Съсухрена нощта си тръгва вече.
Морето със небето се целува.
На кея мръзне споменът
и още надежди тръгват надалече.
Доплували до залива телата ни
от уплах стават странно уязвими.
Нощта е пелерината на ужаса,
а Слънцето - окото на слепците.
Подай ръка
и искай невъзможното -
да се усмихна
с тъжната насмешка на копнежа.
Да се прегърнем,
да потънем в прилива -
залог за нещо искрено, но тленно.
И пак така -
и чужди,
и обичащи
да преговорим пътя на лъжата.
Подир морето е надеждата за другиго.
А другото е вече без значение.
И думите остават в стих и вопъл
захвърлени нанякъде, когато
за прошка молиш.
Небитието със разтворената паст
поглъща всичко.
Поспри сега.
Огледай се за малко.
Ръката ми изтръпнала
полека пуска котвата
наречена сбогуване.