Слепоочието бавно и сигурно побелява,
а очите са уморени от взиране.
На превала на делника още не знаеш
кой е пътят, по който си минал.
Преобръщаш хастара на ризата.
Тя е твое убежище временно.
Щом ръцете изтръпнат от стискане
ще постигнеш за миг просветление.
Пътят чака, но още по-скоро
ще нарамиш торбата с лъжите -
не за мен, а за него - последния къшей,
с който истината ще те задави.
Коленичил във Нищото
ничком гледаш пълзящите гларуси.
Не летят, не защото не искат -
търсят мърша да се нахранят до сито.
В навечерието на деня бавно
се оглеждаш да намериш свой спасител.
Няма никой.
И да виеш в тъмата
пак от страх ще се свият зениците.
Неразумно е - знаеш това -
на живота в хомота белязан
пъплиш винаги сам с тегобата тъга...
Мен отдавна до тебе те няма.