Нощта става все по-дълга
въпреки късния залез.
Изнемощяла от взиране
Луната наднича през рамо.
Една фотография, запаметила мига,
се превръща във сън без събуждане.
Няма те.
В отвъдното е останала само
снимката в телефона.
Във среднощна наздравица
времето се изплъзва
и после, подобно на зърна от броеница,
ведно със него премятам
и любов, и спомени без бъдеще.