Заглъхна писък на сирена
и тътен на земетръс.
Сигурни и слепи
докосваме поредното съмнение.

Късно е, старче.
Децата ти отдавна вече
не си разменят стъклени топчета.
И сега можеш да си отвориш очите.

Съмнението те е преследвало
с едно и също лице - винаги.
Но още имаш време да се помолиш
и прокълнеш.

От проклятието ти ще зачена
и всичко ще продължи да съществува
и да изтича
необратимо.

Свърши притчата за обичта, старче.
И тътенът се укроти.
Така ще можем ли
да живеем...